(Л. Н. Толстой, 1862. Фотография М. Б. Тулинова. Москва) ♥ Изповед (фрагмент) Решенията на

(Л. Н. Толстой, 1862. Фотография М. Б. Тулинова. Москва)

♥ Изповед
(фрагмент)

Решенията на всички вероятни житейски въпроси явно не можеха да ме удовлетворят, тъй като моят въпрос, колкото и елементарен да наподобява изначало, включва в себе си условието да се изясни преходното с безконечното и назад. 

Аз питах - какво постоянно, неоснователно и отвън пространствено значение има моят живот? А отговарях на въпроса - какво краткотрайно, причинно и пространствено значение има моят живот? Излезе, че след дълго изпитание на мисълта аз отговорих: никакво.

В своите разсъждения аз непрекъснато приравнявах, а и не можех да действам другояче, крайното към крайното и безкрайното към безкрайното  и по тази причина при мен се получаваше това, което трябваше да се получава; силата е мощ, веществото си е вещество, волята си е воля, безкрайността си е безконечност, нищото си е нищо и повече нищо не можеше да се получи.

Беше нещо сходно на това, което се среща в математиката, когато, искайки да решиш уравнение, решаваш тъждество. Пътят на размишлението е верен, само че най-после получаваш отговор: а=a, или x=x, или 0=0. Същото се случи и с моето размишление във връзка с въпроса за смисъла на моя живот. Отговорите, давани от цялата просвета на този въпрос са единствено равенства.

И в действителност, строго рационалното познание, това познание, което, както е правел Декарт, стартира с цялостното подозрение във всичко, отхвърля всяко позволено на религия познание и построява всичко още веднъж по законите на разсъдъка и опита – не може да даде различен отговор на въпроса за живота, с изключение на оня същия, който получих и аз - отговор неустановен. На мен единствено ми се стори изначало, че знанието е дало позитивен отговор – отговора на Шопенхауер: животът няма смисъл, той е зло. Но, вниквайки в нещата, аз разбрах, че отговорът не е позитивен, че единствено моето възприятие го е изразило по този начин. Отговорът, изразен строго обаче, както е изразен и у брамините, и у Соломон, и у Шопенхауер, е единствено отговор неустановен или тъждество: 0=0, животът, струващ ми се нищо, е нищо. Така че, философското познание нищо не отхвърля, а единствено дава отговор, че този въпрос не може да бъде решен от него, че за него решението си остава несигурно.

Разбирайки това, аз разбрах, че и не би трябвало да се търси в рационалното познание отговора на моя въпрос и че отговорът, даван от рационалното познание, е единствено напътствие, че той може да бъде получен единствено при друго слагане на въпроса, единствено тогава, когато в разсъждението бъде въведен въпрос за отношението на крайното към безкрайното. Аз разбрах и това, че колкото и неразумни и уродливи да са отговорите, давани от вярата, те имат това предимство, че вкарват във всеки отговор отношението на крайното към безкрайното, без което не може да има отговор. Както и да слага въпроса: по какъв начин да пребивавам? Отговорът е: по божия закон. Какво същинско ще излезе от моя живот? – Вечни мъчения или постоянно самодоволство. Какъв е смисълът, не унищожаван от гибелта? – Съединение с безконечния Бог, парадайс.

Така че, с изключение на до рационалното познание, което преди ми се струваше само, аз бях неизбежно доведен до признаването на това, че у цялото съществуващо човечество има още някакво друго познание, безразсъдно – вярата, даваща опция да се живее. Цялата неразумност на вярата си оставаше за мен същата, както и преди, само че аз не можех да не призная това, че тя единствена дава на човечеството отговори на въпросите на живота и като разследване от това, опция за живот.

Разумното познание ме докара до признанието на това, че животът е неправилен, животът ми спря и аз желаех да се унищожа. Поглеждайки към хората в близост, на цялото човечество, аз видях, че хората живеят и настояват, че знаят смисъла на живота. Поглеждайки себе си: аз живях, до момента в който знаех смисъла на живота. Както на другите хора, по този начин и на мен смисъл на живота и опция да пребивавам ми даваше вярата.

Поглеждайки по-надалеч, към хората от другите страни, на съвременниците ми и на отишлите си, аз виждах едно и също. Където има живот, там има религия, откогато съществува човечеството, тя дава опция за живот и главните черти на вярата на всички места и постоянно са едни и същи.

Каквито и на който да дава отговори каквато и да е религия, всеки отговор на вярата за съществуването на индивида носеше смисъла на безкрайното - смисъл, неунищожим от страданията, лишенията и гибелта. Значи – единствено в едната религия може да се откри смисъл и опция за живот. И аз разбрах, че вярата в най-същественото свое предопределение не е просто „ откриване на невидимото ” и т. н., не е признание (това е единствено изложение на един от признаците на вярата), не е единствено отношението на индивида към Бог (трябва да определим вярата, а по-късно Бог, а не посредством Бога да дефинираме вярата), не е просто единствено единодушие с това, което са споделили на индивида, както най-често се схваща вярата - вярата е знанието за смисъла на човешкия живот, заради която човек не унищожава себе си, а живее. Вярата е силата на живота. Ако човек живее, то той в нещо има вяра. Ако не вярваше, че поради нещо би трябвало да живее, то той не би живял. Ако той не вижда и не схваща призрачността на недълговечното - той има вяра в това недълговечно; в случай че той схваща призрачността на недълговечното - той би трябвало да има вяра във безконечното. Без религия не може да се живее.

Какво правех, когато търсех отговор в опитните познания? Аз желаех да зная за какво пребивавам и поради това изучавах всичко, което е отвън мен. Ясно е, че можех да науча доста, само че нищо за това, което ми трябваше.

Какво правех, когато търсех отговор във философските познания? Аз изучавах мислите на тези същества, които се намираха в същото състояние като мен, които нямаха отговор на въпроса за какво живеят. Ясно е, че нищо не можех да науча друго, също така, което и самичък знаех - че нищо не може да се знае.

Какво съм аз? – част от безконечното. Вече в тези две думи се образува цялата задача. Нима този въпрос едвам от вчерашния ден си е задало човечеството?

И белким никой преди мен не си е задал този въпрос – въпрос толкоз елементарен, приближаващ на езика на всяко мъдро дете?

Че нали този въпрос е бил задаван оттогава, откогато има хора; и оттогава, откогато има хора е ясно, че за решението на този въпрос е еднообразно незадоволително да приравняваш недълговечното към недълговечното и безконечното към безконечното, и оттогава, откогато съществуват хората, са открити връзки на недълговечното към безконечното и са изразени.

Всички тези понятия, при които се приравнява недълговечното към безконечното показват смисъла на живота: понятия за Бог, независимост, добрина ние подлагаме на логическо проучване и тези понятия не устоят рецензията на разсъдъка.

Ако не беше по този начин извънредно, би било смешно с каква горделивост и блаженство ние, като деца, разглобяваме часовник, вадим пружината, вършим си от нея играчка и след това се учудваме, че часовникът не желае да работи.

Нужно е и е скъпо разрешаването на несъгласието на недълговечното с безконечното - и отговорът на въпроса за живота е подобен, при който животът е вероятен. И това само решение, което ние намираме на всички места, постоянно и у всички нации - решение, тествано във времето, в което се губи за нас животът на хората, решение толкоз мъчно, че ние нищо сходно не можем да създадем - тъкмо това решение ние безгрижно разрушаваме, като слагаме още веднъж въпрос, който е присъщ за всеки и на който ние нямаме отговор.

Понятия за безконечния Бог, божествеността на душата, връзката на хорските каузи с Бога, понятия за нравственото положително и зло – същността им, скрита за нас в далечното минало на човечеството, са в действителност понятия, без които не би могло да има живот и мен самия; а аз, отхвърлил цялата тази работа на цялото човечество, желая всичко самичък сам да извърша друго и по своему.

Аз не мислех тогава по този начин, само че зародишите на тези мисли към този момент бяха в мен. Аз разбирах: 1) че моето състояние с Шопенхауер и Соломон, макар нашата мъдрост, е неуместно: ние разбираме, че животът е зло и въпреки всичко живеем. Това очевидно е неуместно, тъй като, в случай че животът е малоумен - а аз по този начин обичам разумността - то би трябвало да унищожим живота и няма да има кой да отхвърля това; 2) че всички наши разсъждения се въртят в обаян кръг - като колело, не влизащо в зъбчатката. Колкото и както и добре ние да разсъждавахме, не можехме да получим отговор на въпроса и постоянно щеше да бъде, че 0=0 и по тази причина нашият път най-вероятно е грешен; 3) че в отговорите, давани от вярата се съхранява огромната мъдрост на човечеството и че аз нямах право да я отхвърлям на съображение на разума; и основното - единствено тези отговори позволяват въпроса за живота.

Из: „ Изповед “, Лев Николаевич Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов, изд. Кръг
* Л. Н. Толстой, 1862. Фотография М. Б. Тулинова. Москва, ru.wikipedia.org